Monday, June 1, 2020

Щастие върху филийка

 

Всеки свързва детството си с нещо вкусно и сладко. И аз не правя изключение.  Никога няма да забравя дългоочакваните почивни дни, когато майка ми си беше вкъщи и кухнята ухаеше на ванилия. В онези години майките или бабите правеха сладкишите основно, рядко ги купуваха, просто защото нямаше по магазините. Та мама обичаше да прави сладкиши през почивните дни за наша огромна радост. Обожавах моментите, когато правеше някой сладкиш или торта с крем, защото тогава понякога се появяваха шоколадови пръчици за поръсване отгоре. Ммм, колко вкусни бяха! И колко трудно се намираха! Но при все това мама ми позволяваше да си хапна с лъжичка от пакетчето, но така че да има и за следващия път...

А сега си представете закуска с тъничка филийка, намазана с още по-тънък слой краве масло и отгоре обилно поръсена с шоколадови пръчици! Мммм, много вкусно, нали!

За холандците подобна закуска се е превърнала в традиционна за изумление на всички чужденци, посещавали някога Нидерландия. Холандците ги наричат hagelslag  или буквално нещо като градушка от шоколад. Може да се намери под формата на бял, млечен или черен шоколад, но продават и микс от трите вкуса. Често шеговито добавят, че има непотвърдена връзка между щастието и яденето на филийка с шоколадови пръчици за закуска! Може би ще трябва да се доверим на подобно твърдение след като холандците са сред едни от най-щастливите нации в света. Тези хора умеят да се наслаждават и истински да се радват на малките удоволствия в живота. Показват го дори с това.

Всъщност може да се срещнат варианти и със захарни пръчици или някакъв друг вид дребни бонбони. Дори има традиция, когато се роди дете в семейството да си хапнат един вид кръгли бисквитки, поръсени със сини бонбонки, ако е момче и розови, ако е момиче. Когато родих, дъщеря ни, медицинската сестра донесе на мен и съпруга ми такива бисквитки, за да отпразнуваме момента!

Има легенда, че вкусните пръчици са измислени тук от компанията Venz през 1936 година, когато собственикът на фирмата получил писмо от едно 5-годишно момченце с молба да измисли шоколадов топинг за филийки. Прекрасна идея, реализирана и превърната в традиция. Само децата знаят какво е истинско щастие и слава Богу! И умеят да ни го показват всеки ден!

Според една забавна статистика всеки ден се изяждат над 750 хиляди филийки с шоколадови пръчици отгоре. Какво щастие само! Няма нищо по-хубаво от това да се радваш на малките дарове в живота, пък били те и под формата на филийка с шоколадови пръчици отгоре...

Дъщеря ми се събуди. Ставам да й намажа филийка с масло и да я поръся с ... много щастие!

 

 



Tuesday, April 28, 2020

Денят на краля




Денят на краля на Нидерландия е на 27 април, а Ник очаква този ден от почти шест месеца.
В края на ноември учителката на 7-годишния Ник, обясни, че трябва да помогнат на едно момченце от техния клас, защото то се разболяло тежко и за да се излекува, има нужда от повече средства за лечение. „Но той ще се оправи и пак ще учим и играем заедно!“, заяви Юф Йоланда. Целият клас започна да мисли и предлага как е най-добре да съберат пари за своя съученик. Измислиха няколко инициативи, които да проведат през идните дни. С помощта на учителката си, децата направиха календар на събитията, чрез които да подпомогнат детето. Операцията, която трябваше да бъде направена на Ян, беше насрочена за месец юни, което означаваше, че децата имаха време да помогнат. Ник измисли, че най-много биха помогнали в Деня на краля. Тогава се провеждаха така наречените свободни пазари и всеки можеше да продаде всичко. Обикновено общините посочваха местата, на които всеки, който пожелае, може да изкара свои непотребни вещи и да ги продаде. Холандците учеха децата си от съвсем малки да продават непотребните си вече играчки, книжки или дрешки, и със спечелените пари им позволяваха да си купят нещо ново, каквото изберат. Децата сами определяха с кои вещи да се разделят и какви цени да сложат. Разбира се, понякога имаха нужда от помощта на родителите си, защото все пак старото мече без едно око не можеше да се продаде за 150 евро, както смятаха някои малки търговци.
Ник миналата година за първи път участва в пазара. Избра някои от най-бебешките си играчки, които бяха добре запазени, постави им достъпни цени, според неговите представи и зачака гордо да ги продаде. Е, наложи  се татко му да му помогне малко с цените и детето за свое голямо учудване, успя да продаде всичко. Със спечелените пари си купи две нови игри, които отдавна искаше да има. Затова момчето смяташе, че чрез продажбите на пазара, ще могат да съберат повече пари за своя съученик.
Още когато учителката им разказа за болното момче, Ник се прибра, сподели делово на родителите си с кои играчки смята да се раздели и защо. Те се съгласиха със сина си и само му казаха, че до тогава има много време.
Мина Коледа, празниците около Нова година, децата използваха всяка възможност да събират пари и ги слагаха в специалната каса-кутия в класната стая. Бяха обнадеждени. Изведнъж обаче се заговори за някакъв вирус и скоро затвориха училищата. Децата нямаха възможност да се събират, да учат заедно, да играят. Уплашиха се, че няма да успеят да помогнат. Юф Йоланда ги успокояваше, че няма да е задълго и скоро ще са пак заедно.
Ник обаче се съмняваше, взе да гледа вечерните новини с родителите си и разбра, че нещата не са добре.
-          Как си, Ник? – попита го една сутрин майка му. – Изглежда се тревожиш за нещо?
-          Няма да има Ден на краля! – плачливо каза момчето и започна да плаче.
Майка му го гушна и го остави да поплаче. Когато детето се успокои, тя заговори тихо:
-          Знам, че се тревожиш за своя съученик. Сигурна съм, че нещата ще се подредят!
-          Но как, мамо! Не чу ли?! Отменят дори Деня на краля!
-          Това нищо не означава още. Пък и ако всичко напълно се отмени, ще измислим друг вариант, обещавам ти!
Ник стана  и отиде все така тъжен в стаята си.
Майка му се тревожеше за детето си. Знаеше, че е чувствителен и същевременно много самоуверен и сега, когато планът, който той беше измислил, беше на път да пропадне, изглеждаше наистина съкрушен.
Животът на всички тръгна в неочаквана посока, заради така наречения коронавирус. Хората си стояха повече вкъщи, който можеше да работи от дома си, го правеше, децата не ходеха на училище или детска градина, магазините се поизпразниха в първите дни, когато обявиха частично спиране на живота. После всеки супермаркет измисли свои правила за посещение, хората се стараеха да спазват всичко, но и се изнервяха на всекидневните правила за ползване на количка, дезинфектиране и така нататък.
Един ден обявиха как ще бъде отбелязан Деня на Краля. По традиция всяка година Вилем Александър избираше един град, който да посети със семейството си и там да отпразнува рождения си ден. Градът домакин организираше различни събития в чест на краля. Във всички градове на страната се провеждаха концерти на открито, партита, пазари. Холандците знаеха как да празнуват! Тази година беше избран Маастрихт. Но тъй като градът се намираше в една от най-засегнатите от болестта области, веднага беше отменен. Тази година Денят на краля щеше да е домашен! Всеки щеше да празнува от дома си. В определен час щеше да има наздравица, която ще се предава по телевизията. Призоваваха се музикантите да направят концерти от домовете си или от балконите си за своите съседи и така всички да се приобщят и празнуват. И най-важното за Ник – пазарът не се отменяше! Щеше да се проведе онлайн.
Когато майка му чу новината, веднага отиде да съобщи на Ник.
-          Супер! Но как ще стане всичко!
-          Ела сега да видим, ще отворим интернет страницата и ще прочетем инструкцията!
***
Денят на краля 2020 година беше един от най-топлият и слънчев, откакто Вилем Александър поема властта от майка си. Всички си останаха у дома.  По традиция сутринта холандците окачват знамена на къщите си. Малко преди 10 часа сутринта забиха тържествено камбаните в чест на краля. Точно в 10 музикантите от Концертхебау изпълниха химна на Нидерландия  - всеки от дома си. После държавната телевизия излъчи обръщението на краля.
Малко по-късно кралицата и принцесите дадоха старта на свободния онлайн пазар. Ник беше разбрал, че трябва да снима, това, което иска да продаде, да напише кратка реклама и да определи цена. За едно седемгодишно дете това си беше доста работа, но родителите му много му помогнаха. След като Ник снима играчките за продажба, заедно с мама измислиха реклама за всяка, а на татко му хрумна идеята да поставят банер, че тези продажби са с благотворителна цел с грижа за малкия Ян. За голяма изненада на Ник, той успя да продаде всичко, нещо повече, имаше хора, които плащаха двойно, щом разберяха, че играчките се продават, за да се подпомогне страдащо дете. Ник събра повече пари от очакваното и беше много щастлив.
-          Какъв ден само! – каза Ник. – Истински Ден на краля!
-          Казах ти, че всичко ще се нареди. – прегърна го мама.
-          Да, мамо, има надежда!
-          4 часът е! – провикна се татко – време е за наздравицата на краля.

Friday, April 17, 2020

За да възкръснем


За да възкръснем…
Първо трябва да умрем. Защото всеки край е ново начало…
Мисля си за възкресението в навечерието на Великден. Толкова много сме я закъсали, че единственото, в което сме вкопчили, е възкресението, без да вярваме в него, без да осъзнаваме, че за да се случи, трябва първо да умрем. Толкова много имаме нужда от промяна, защото духовността отдавна я погребахме, забравихме, че съществува доброта, че няма как да просъществуваме без вярата и любовта. Оставихме се на злобата и завистта да ни изядат отвътре, откъм сърцето.
Кампанийно се правим на добри, а всъщност всичко е показност и броене на харесвания във виртуалната реалност. Да, не тук! В действителност на добрата дума и милия жест се гледа с подозрения.
Стигнахме предела с убийствата на пътя и въобще с незачитането на живота. Няма друго такова място, в което да се шири подобна безнаказаност, няма… И да не забравяме, че животът не е компютърна игра, в която имаме няколко живота.
Време е да умрем, да заровим тази злъч. За да възкръснем.
Исус Христос пожертва себе си, за да се спасим ние. Исус Христос възкръсна, за да настане свят на мир и любов…
Време е да умрем, за да възкръснем, за мир и любов.

1.05.2016г. , Великден



„…да се вгледаме един другиму и да демонстрираме любов на близките си, а защо не  и на непознатите…“
                                                                                                                            Отец Ангел Ангелов
Все се връщам към този текст, който написах някога, без да си спомням конкретната причина. Явно все изпитвам нуждата да го прочета и допълня. Не искам да го изтривам обаче, затова избрах да го допълня по този начин.
Тази сутрин гледах интервю с отец Ангел Ангелов в предаването Култура.бг. Направи ми силно впечатление начинът, по който говореше този божи човек. Ако има още такива духовници в Българската православна църква, то аз съм обнадеждена за духовното бъдеще на българите.
Отецът, воден от въпросите на журналиста, напомни няколко важни истини за вярата ни.
Преди всичко той обърна внимание как ние, втурвайки се да изпълняваме църковни ритуали, често без да разбираме тяхното значение и смисъл, забравяме за мистиката на момента. Ето, днес, на Разпети петък знаем, че се минава под плащаницата и го правим за ЗДРАВЕ (така ни казваха бабите в едно друго време, когато да ходиш на църква беше забранено), а всъщност забравяме, че извършваме този ритуал, за да съпреживеем смъртта на Бога. Богът, който в този ден се отказва от вечността, за да покаже на своите деца, чрез смъртта си, какво е безусловна любов. Както каза отец Ангел, Богът няма нужда от смъртта и възкресението. Ние имаме нужда от тях, за да закрепим вярата си и дадем от любовта си.
Въпросът за причастията – толкова актуален в условията на карантина, отново ни върна към неразбирането. Свещеникът припомни, че причастие не се взема току-така, че затова има специални изисквания, които вярващият православен християнин трябва да изпълни, за да се причести. И понеже журналистите масово повтарят едно и също, успяха да убедят хората, че ето сега като отидат на църква и вземат причастие от една и съща лъжичка, всички ще се заразят с коронавируса. Свещеникът подчерта, че църквата е отговорна и не би искала да бъде отговорна за нещо толкова страшно, като пламване на епидемия. Той напомни още, че не е страшно да не се отиде на църква на Великден. Вярно, че има хора, които само тогава ходят, но важното е да празнуваме Бога в сърцата си. А и да не забравяме, че Исус казва, щом двама души се съберат и говорят за него, това е църква. Няма нужда от специално място, щом мислите и сърцата са чисти и славят Бога.
Силен беше и финалът на разговора за приятелите и враговете. Отец Ангел припомни, че няма идеология в света на човечеството, която да не залага на врага, като че ли така по-ясно разбираме всичко около нас. И това, разбира се, се пренася във всекидневното ни общуване. Толкова е лесно да бъдеш приятел, защо да избираш да бъдеш или да имаш враг?! Всъщност, казва, отецът не можеш да бъдеш приятел на Бог, ако не си първо приятел с хората. Това именно са словата на Христос!
 Защо все забравяме за тях и усложняваме света. Същината се крие в простите, в малките неща, които усещаме със сърцето си. Това е вяра в Бога, мир и любов за човечеството. И ако сега всички говорят, че хората се променяме, заради принудителната изолация, нека се променим за по-добро. Нека използваме самотата и тишината да се обърнем към себе си и да проумеем от какво всъщност имаме най-голяма нужда.
Едва ли ще бъде лесно, но нека това мъничко зрънце, което бавно покълва у нас, израсне в духовно цвете, което ще даде нов път на човечеството. Отецът вярва, че хората стават по-духовни, да повярваме и ние.
Време е да умре старото, за да възкръсне ДУХА.

17.04.2020 г. Разпети петък

Wednesday, April 15, 2020

Лалета, лалета



- Трябва да започнем с подрязването на лалетата още тази седмица! - рече намръщено Йерун ван Дайк, влизайки на закуска в трапезарията.
Но как така?! - едва не се задави Скот. - Те тъкмо разцъфтяха, а някои даже не са напълно…
 Ще събера екипа - рече делово Елине, взе кафето си и тръгна нанякъде без да изчака Скот.
***
Скот Ричард беше американски писател ботаник, който от известно време пребиваваше във фермата на семейство Ван Дайк. Мъжът пристигна в Нидерландия за една седмица малко преди Тръмп да забрани полетите от Европа към Америка, заради разпространението на коронавируса и, така да се каже, наложи му се да остане в Страната на лалетата по-дълго от предвиденото. Писателят дойде, за да събере на място още интересна информация за лалетата. Той всъщност беше чел доста за тях, беше изгледал доста филми и клипове в интернет, но много му се искаше да види и усети всичко на живо. Затова се свързва с "Флора Недерланд" - нидерландска ферма, специализирана в производството на лалета. Елине ван Дайк, дъщерята на Йерун ван Дайк, беше пиарът на фермата, и главен помощник на Скот в холандското му приключение.
Писателят научи много за отглеждането на лалетата във фермата. Елине му показа доста неща от "тайните" на прекрасните цветя. Така например Скот остана безкрайно учуден, че няколко седмици след цъфтежа, лалетата биваха буквално "обезглавявани". Причината за това беше, че всичките тези полета се засаждаха, заради луковиците. Те бяха ценният продукт за фермите. Скот Ричард не знаеше тези подробности. Той си мислеше, че лалетата се берат от полетата, за да се продават не само в Холандия, но и по света. Още в първите дни на пребиваването си в холандската ферма обаче Елине се погрижи да му покаже реалността. Когато разбра, че гостът им няма представа от производството на луковици, тя първо го заведе в аудиозалата на фермата, в която му пусна да изгледа недълъг филм със заглавие „Една година във Флора Недерланд“ и разказваше за всичко това.
Работата започваше през есента. След като нивите се изораваха, през месец октомври се засаждаха луковиците. Всичко се извършваше с машини. За да не измръзнат се поставяше слама, която да ги топли през студените дни. Лалетата започваха да цъфтят в края на месец март и траеха почти до края на май. Докато цъфтяха фермерите се грижеха цветята да са подхранени и добре полети. Скоро след цъфтежа, за ужас на Скот, минаваха машини и орязваха цветовете. Буквално загрозяваха нивите. След това филма показваше какво се случва в края на юни и началото на юли. Тогава луковиците биваха изваждани от почвата, отново механизирано, и още на нивата се измиваха от пръстта. Следваше превоз до складовете на фермата, където се сортираха, белеха се и се пакетираха, за да достигнат до всички любители на цветя по света. След филма писателят се беше замислил колко различно си представяше целия процес:
- Това било значи – каза Скот все така замислено. – Изобщо нямах представа, че това се прави във фермата за лалета. А защо се слагаше онази мрежа при засаждането на луковиците?
- Мрежа се слага, когато почвата е глинеста, да не потъват надолу луковиците. Обикновено лалетата се засаждат в песъчлива почва. Но този метод с мрежата позволява да се използват и нивите с глинеста почва.
- Разбирам. Значи всъщност всичките тези полета с прекрасни лалета се засаждат, за да се отгледат луковици за продажба?
- Точно така…
- А кога се произвеждат лалетата за букети?
- Те обикновено се отглеждат в оранжерии. Ние не се занимаваме с това. Но трябва да знаете, че в оранжериите могат да се отглеждат целогодишно лалета за букети, тъй като там се създават изкуствено условия за това. Даже напоследък е модерно да не се засаждат, а да се поставят само във вода луковиците. И те пак се развиват и цъфтят.
- Но аз четох, че имате Национален ден на лалето през януари.
- Да, има, и какво?
- Откъде идват тези лалета?
- От оранжериите, разбира се. Единствено там могат да се отгледат толкова рано.
- Разбирам. Ще ми покажеш ли мястото, където се белят и пакетират луковиците.
 Елине поведе госта си към помещенията, които той искаше да разгледа.
- От колко време се занимавате с лалета? – попита Скот, докато вървяха през двора.
- Вижте там – Елине посочи една интересна плоча, съставена от малки керамични плочки в бяло и синьо, декорирана с лалета и надпис „Флора Недерланд 1867“. – Това е началото, поставено от моя прадядо. Отглеждането на лалета е станало традиционно за нашето семейство вече 4 поколения наред.
- Оцелели сте толкова време!
- Да. Не е било лесно -  имало е много силни години, когато сме печелили много добре, но е имало и такива, когато едва сме оцелявали. Благодарение на дядо ми, който беше инженер по образование, фермата се механизира и разрасна, до това, което виждаш сега. Баща ми също има силен принос в организацията на отделните дейности, както и в увеличаване на земите, които притежаваме. Той все още работи, има енергията и желанието…
- Той изглежда много сериозен.
- Татко е много отговорен, сякаш се притеснява какво ще направим с брат ми с фермата. Още ни няма пълно доверие, но започва постепенно да ни се доверява за новостите, които му показваме.
Елине отключи голямата врата на помещението, което сега беше тихо, тъмно и доста хладно. Светна лампите и Скот заразглежда машините с ленти, по които се движеха луковиците, видя помещението за пакетиране.
- Тук обикновено работят сезонните работници, които извършват последните дейности преди пакетирането.
- Колко работници наемате?
- Зависи от годината – обикновено между 10 и 20. Нашата ферма все пак не е голяма, а и имаме доста машини, които намаляват нуждата от човешка ръка. Имало е години, в които и ние като деца с брат ми сме работили тук.
- Тежка ли е работата?
- Не, в никакъв случай, но изисква бързина.

В следващите дни госпожица Ван Дайк му предложи часове с практически занимания на полето. Пристигна една сутрин още в седем часа с две чаши кафе и поведе Скот към колата, с която беше дошла.
- На къде ме водиш днес, Елине?
- Искам да ти покажа как оглеждаме насажденията и ги почистваме, ако има нужда.
- От какво ги почиствате?
-  Някои растения заболяват. Появяват се нетипчини кафяво-ръждиви петна по стеблото и луковицата. Това е признакът, че нещо не е наред.
- А, да, четох, че такива заболявания могат да доведат до изменение на сортовете.
- Точно така. Знаеш, че даже има такива селектирани сортове, въз основа на заболяване.
- Да, четох за това.
- Е, ние искаме да запазим нашите сортове чисти, затова извършваме това почистване ръчно.
- Ясно.
- Селектирането го оставяме на учените – усмихна се Елине.
Скот и Елине се качиха в пикапа и се отправиха към нивата, за която беше казала домакинята. Тя се оказа твърде близо, след 5 минути каране, жената отби от пътя и навлезе в една оцветена в червено, бяло и розово нива.
- Позволявате ли на хората да влизат и да се снимат? – попита американецът.
- Да, тук може. Но всъщност има ниви, на които не пускаме, защото освен да правят снимки, някои хора са склонни неволно да унищожават растенията.
- Хайде да се разходим – подкани го Елине. – Ще вървим в успоредни редове и ще оглеждаме лалетата.
- Тук е прекрасно. Извинявай, знам, че имаме работа, но може ли да направя няколко снимки с мобилния си телефон?
- Е, разбира се, снимай.
- Благодаря – изрече Скот и започна да снима необятната цветна палитра.
След снимките Елине го поведе през нивата. Не откриха много заболели растения, но все пак писателят успя да види с очите си как изглеждат те. Елине буквално ги отскубна и като излязоха от полето ги постави на купчината с други подобни растения.
Разходката сред лалетата и на чист въздух се отрази добре  на американеца. Научи и видя много в този ден. Когато се прибраха от нивата, американецът седна да нахвърля някои бележки от впечатленията си.

 Скот Ричард успя да посети и някои от местните музеи, посветени на лалетата. Така нагледно представена историята на лалетата в Нидерландия от внасянето им от Османската империя до бума им през 17 век, както и последвалите открития и селекция на видовете, вдъхнови американеца да започне писането на книгата си на място. Той никога не правеше така. Обикновено събираше много информация, систематизираше я внимателно и чак тогава пристъпваше към писане. Но сега може би заради извънредната ситуация, в която беше попаднал, започна директно работата. Чувстваше се вдъхновен да пише. Пък и изобщо не се знаеше кога ще може да се завърне в родината си.

***
 - Елине, може ли да помогна с нещо? – писателят се опитваше да не пречи на своите домакини и в частност на госпожица Ван Дайк, но от друга страна, се чувстваше част от всичко, което се случваше.
 Благодаря, Скот! - опита се да се усмихне жената, но беше напрегната от ситуацията. - Почти успях да организирам хората, така че нямам нужда от помощ. Освен да пийнем по кафе и малко да се съвземем.
- Да, с удоволствие - рече Скот. - А ще ми кажеш ли какво ще се случи всъщност?
- Разбира се. Утре започваме рязането на цветовете на лалетата. Ще работим първо по нивите край главните пътища. Добре, че там не са много големи по площ.
- Защо от тях?
- Защото там най-често спират хората да се любуват на цветята, да си правят снимки. Сега трябва  да ги спрем  да се събират на близко разстояние. Кметовете от Общината са поискали това от фермерите.
 О, да баща ти беше на видеосреща вчера.
- Точно така. Взели са решение рязането да започне две седмици по-рано, за да се предпазят хората.
- Но това няма ли да е пагубно за реколтата.
- Не би трябвало. Пък и ние ще започнем с по-ранните сортове. Добре, че баща ми настоя тази година те да са край пътя. Докато орежем тях, тъкмо другите ще разцъфтят.
- За щастие времето се затопли - заключи писателят.
- Да, Слава богу! Тази година по нищо не прилича на останалите… - каза Елине. – Много от фермите за цветя страдат от извънредното положение, в което сме…
- Всичко се променя, Елине. Светът се подновява, усещам го.
-  Прав си, Скот. Настават промени, които ще се отразят на хората за дълго. Жалкото е само, че става по този горчив начин… Надявам се фермата да оцелее, все пак до ваденето на луковиците има още време, после чак ще дойде времето за дистрибуцията…
- Вярвам, че нещата ще се наредят. Права си като казваш, че всичко става по труден начин, но и си мисля, че ние хората, станахме твърди арогантни консуматори през последните години…
- И сякаш така ни "възпитаха" през последните години - прекъсна го Елине.
- И това също. При всички случаи нещо трябваше да се случи, за да се осъзнаем - каза Скот.
- Мда, така е. Стана ясно, че имаме нужда от много малко…
- Знаеш ли, Елине, все пак си мисля, че не всички ще възприемат промените. Ще има хора, които няма да искат да приемат новото…
 Заради отчуждението ли?
- Да, вероятно.
- Само времето ще покаже. Благодаря за кафе паузата, Скот. Време е, да подготвя още някои неща за утре.
- Да те придружа ли?
-  Да, щом искаш.


Tuesday, December 24, 2019

"Нещо сладко"




"Разкажи ми за себе си, за да ти направя нещо сладко." В последния брой на предаването ни гостуват две сладкарки от България, които правят индивидуални сладки за клиентите си. Вижте как след малко".
Жана и Зара чуха анонса за своето гостуване в сутрешното предаване на RTL 4 "Време за кафе", докато гримьорката довършваше последните детайли от външния им вид.
Двете жени бяха българки, които от няколко години живееха в Холандия. А през последната година внезапно придобиха известност с хобито си, а именно да правят сладки.
- Хайде дами, вие сте - подкани ги асистентът на предаването, който отговаряше за гостите.
Двете жени станаха и последваха мъжа. Докато вървяха към студиото, чуха думите на едната водеща:
-... от Унгария! Заповядайте!
- Този път няма да си мълча - рече Жана през зъби на своята приятелка. - Много е трудно да запомнят България!
- Здравейте, мили дами! Заповядайте при нас! 
- Здравейте на всички - започна решително Жана. - Може ли само да направим едно уточнение преди да започнем разговора…
- Но, да, разбира се - отговори водещата, бузите й пламнаха от притеснение. "Какво ли сгафих този път?"
- Ние сме от България, не от Унгария. Знам, че за вас холандците наименованията на страните звучат близо, но все пак е важна разлика.
- Да, да, разбира се! Моля за извинение! - рече бързо водещата. - Ето вижте тук пише България. Грешка на езика. Извинете ме още веднъж.
Жана кимна и се усмихна. Не искаше да се държи неприятно с жената, но и не искаше да оставя нещата така. И двете водещи изглеждаха приятни. Едната беше по-възрастни, много лъчезарна и отворена, а другата - по-младата, беше притеснена. Вероятно и затова допусна грешката със страната, от която идват жените.
- Вие сте сладкарки отскоро, нали така? Защо решихте да се занимавате със сладкарство?
- Чудехме се с какво да се захванем тук в Холандия и изведнъж решихме да опитаме с хобито си - започна да разказва Зара.
- А от колко време живеете тук?
- Аз съм тук от 5 години, а Зара - от три.  - добави Жана. - Първо правехме сладки за нас. Нали знаете, всяка жена обича да си хапва нещо сладко...
- Разменяхме си рецепти, експериментирахме, споделяхме си - продължи да разказва приятелката й Зара.
- И в един момент осъзнахме, че правенето на сладки за нас е бягство от ежедневието. И двете имахме малки деца, които поглъщаха почти цялото ни време…Даже в началото правехме сладки само докато спяха децата - засмя се Зара. - Но те пораснаха и ние имахме малко повече време за себе си. И за хобито си.
- След това на шега решихме да отворим малка сладкарница в селото, в което живеем, близо до летището на Амстердам - обясни Жана.
- И така започна всичко?
- Да, може да се каже - отговори Зара. - В началото правехме по два-три вида сладки само, предлагахме топли и студени напитки към тях…
- Не знаехме какъв да бъде асортиментът ни…
- А как стигнахте до идеята за индивидуалните пакети със сладки?
- Може би от колебание - каза Жана. - Не знаехме какво ще се хареса, затова често сменяхме асортимента.  И изведнъж ни хрумна за Коледа да правим индивидуални пакети. Търсехме начин да вдигнем продажбите...
- Как го правите всъщност?
- Ние обичаме да разговаряме с хората, опитваме се да ги опознаем, след това им правим сладки и им ги пращаме.
- Звучи много вълнуващо! 
- Сега скъпи зрители, ще Ви покажем и сладкарницата на двете българки.
Пуснаха записа, който бяха направили предходната седмицата. На него се виждаше екстериорът и интериорът на неголямо помещение. Отвън мястото се отличаваше само с две огромни разцъфнали саксии и красива табела "Нещо сладко". Вътре имаше само пет маси със столове, тъй като нямаше повече място. Помещението беше боядисано в топли тонове. Беше много уютно и приятно. Зад бара бяха Жана и Зара. Усмихнати, разговаряха с клиенти. Към видеото имаше глас, който разказваше историята на двете сладкарки.
- Много хубаво! - каза едната водеща, след като видеото свърши. - Докато бяхме на гости на Жана и Зара, те разговаряха с нас и сега ни носят сладките, които са преценили, че ще ни харесат най-много.
- Да, точно така - тази кутия е за Вас. А другата за Вас.
Жана подари кутиите, които бяха донесли специално за журналистките.
- Добре така, аз съм първа - рече по-възрастната водеща. - Нямам търпение да разбера какво сте ми направили.
Тя взе кутията, отвори я, показа съдържанието на камерата, избра си една сладка и я опита.
- МММ, невероятно вкусна! - рече водещата. - Каква е?
- ЗаВас направихме бисквитки с бял шоколад и сушени смокини…
- МММ да обичам тези сладки! Не, не, чакайте! Обожавам ги!
- Сега е мой ред - рече втората водеща.
Тя повтори действията на своята колежка, избра си бисквитка и отхапа. 
- Вашата е с бадемово брашно, различни подправки, всъщност при вас имаме по две бисквитки, тъй като ги слепихме със сладко от боровинки.
Докато Зара разказваше, водещата опита от бисквитката.
- Ооо, невероятна е! Никога не съм яла толкова крехка и същевременно наситена с вкусове сладка! Прекрасна е!
- Е, уважаеми зрители, сладките са много вкусни. Гарантирам ви! - обобщи младата водеща.
- И все пак как го правите? - попита другата журналистка. - Как така успявате да разгадаете предпочитанията на хората и  да сътворите тези прекрасни сладки неща?
- Ами, може би сме добри познавачи на вкуса. Говорейки с хората, ние добиваме представа какъв вкус предпочитат - обясни Жана.
- Или просто каквото и да направим, се харесва на хората… - скромно рече Зара.
- Не, не, не може да е случайно! Вие изпипвате вкуса, успявате да покажете нюансите му... - вдъхновено заговори едната водеща.
- Сигурно това ни е дарбата - засмяха се Жана и Зара.
- Определено е дарба! Прекрасни сте! А какви са плановете ви за бъдещето? Ще има ли сладкарници и на други места в Холандия.
- Засега, не. На нас ни стига тази.
- А планувате ли други изненади за клиентите си?
- Изненади със сигурност ще има! - заяви  Зара. - Вижте, ние с моята приятелка обичаме разнообразието. А това няма как да не изненада и надявам се, да зарадва хората.
- Да, не можем да кажем какво точно предстои, но то със сигурност ще е Нещо сладко! - допълни Жана.
- Чудесно сте, скъпи дами! Благодарим Ви за сладките! Благодарим Ви за участието във "Време за кафе". А ние се връщаме при вас след рекламите.
Водещите станаха, за да изпратят гостите си.
- Добре се получи, благодарим Ви - рече водещата, която в началото на предаването сгреши името на страната на гостите си.
- Сладките са невероятни - каза втората водеща. - Благодарим Ви, че дойдохте.
- И ние Ви благодарим - каза Жана и протегна ръка, за да се сбогува.
- Благодарим Ви - каза Зара.
Двете приятелки тръгнаха към гримьорната, за да си вземат нещата.
- Май се получи - рече Жана.
- И още как! Разбихме ги! - засмя се Зара. - Ще успеем ли да доставим всичко днес?
- О, да. Всички поръчки са потеглили към получателите си даже. Получих съобщение.
- Супер, да тръгваме. Време е да пийнем от нашето кафе с Нещо сладко.
Двете приятелки се засмяха и тръгнаха.

Thursday, December 19, 2019

Дарио



Тя стигна на автогарата около 20 минути по-рано. Автобусът тръгваше точно в полунощ. Определено тръгваше към столичния град със смесени чувства, но и с много вълнение от предстоящата среща. Не го познаваше отдавна. Бяха говорили две седмици по интернет, след това се чуха по телефона и накрая решиха да се срещнат в столицата, за да отидат в планината. В началото тя се колебаеше дали да тръгне. Сподели с една приятелка, която й помогна да реши. Нямаше какво да губи. Винаги можеше да се върне.
И така в събота си купи билет, приготви багажа и ето я тук на автогарата с раница и малка чанта през рамо. Реши да се облече семпло, но елегантно – с тъмносини джинси, лилава блуза и шал на раменете. Малко преди да тръгне се чуха по телефона – той вече беше там, прати й снимка от хотела.
Сега стоеше на една пейка на автогарата и чакаше. Оглеждаше хората и често поглеждаше часовника. Скоро отнякъде дочу италианска реч. Бяха трима – две момичета и едно момче. Изглеждаха по-млади от нея и като че ли леко пийнали. Говореха си нещо и я гледаха. Тя разбираше малко италиански, но не можеше да ги чуе какво точно говорят.
Имаше доста чакащи пътници. По навик тя се взираше в хората и отчиташе на ум всичко, което виждаше: един мъж я наблюдаваше; италианците се бяха разположили на бордюра; изведнъж  се появи млад мъж с тениска, на която пишеше Love comes fast! Тя се усмихна и си помисли, че това е знак за предстоящата среща.
След малко дойдоха и шофьорите на автобуса. Всички пътници се устремиха към превозното средство. Единият шофьор извърши доста странна маневра и без малко не бутна една от италианките. Всички се отдръпнаха, за да може да паркира автобуса. Където и да застанеше, италианците все се оказваха близо до нея. Тя си спомни за едно пътуване до Испания, където срещаше доста италианци. Беше ги понамразила – винаги бяха шумна тълпа, готвещи, бързащи… и сега отново са наблизо.
Най-после отвориха автобуса за пътниците и те започнаха да се качват. Единият мъж, който тя забеляза, че я наблюдaва, й направи път да се качи преди него. Тя му кимна за благодарност и се качи. Настани се. Предпочете да не оставя раницата си долу в багажника, затова и трябваше време да се намести, за да й е удобно. Мястото й беше до прозореца и недалеч от втория екран на телевизора, така че ако не можеше да заспи, щеше да погледа филма, който пуснат.
Докато се настаняваше. Видя, че италианките се наместват зад нея. Момчето, което беше с тях, все още го нямаше – пушеше цигара преди да се качи. Засега мястото до нея беше свободно.
Докато си помисли кой ли ще седне до нея, италианецът изникна като че от нищото и взе да се настанява до нея с въпроса:
- Tu sei italiana?
- No, English! – отговори тя.
Това бяха първите реплики, които си размениха. Автобусът тръгна. Въпреки резкия й отговор, италианецът не можа да се въздържи и пак я заговори, но този път на английски.
- Англичанка ли си?
Сега тя осъзна, че преди малко не го беше разбрала. Тя си помисли, че я пита дали говори италиански, а всъщност той я бе попитал дали е италианка!
- Не, българка съм.
Сега вече се разбраха.
- Сигурна ли си, че си българка? – повтори въпроса си той.
- Да, абсолютно! – усмихна се тя.
- Преди малко с моите приятелки говорехме за теб. Бяхме сигурни, че си италианка и ни игнорираш нарочно!
Тя се разсмя. Не очакваше да й каже подобно нещо. Ех, тези италианци! Винаги са толкова напористи, мислеше си тя.
Мъжът я гледаше с големите си кафяви усмихнати очи. Иначе изглеждаше точно като италианец – къдрава тъмна коса, брада, матова кожа и много топли очи. Не беше много висок, но изглеждаше добре сложен и силен.
- Защо отиваш в София? Студентка ли си? – продължи с въпросите си той.
- Не, не съм студентка. По-възрастна съм. Отивам, за да се срещна с един мъж! – отговори през смях тя.
Всъщност разсмяха се заедно. Той не можеше да повярва на откровения й бърз отговор, а тя се изненада като чу думите си, изречени на глас, при това на непознат!
Разказа му набързо за мъжа – познавала го отскоро, но решили да се срещнат в столицата, и тя тръгнала.
- Ако не ми допадне, ще се върна! – заяви тя.
- Защо ми каза, че си възрастна? На колко години си?
- На 33. А ти?
- 30.
- Казах ти – по-възрастна съм!
- Не изглеждаш на толкова. Но много приличаш на италианка от Северна Италия – от Милано! Или не, по-скоро на венецианка приличаш!
- Никога не съм била във Венеция. Трябва да отида, за да проверя! – отговори тя.
- Била ли си в Италия?
- Само в южната част – в Бари.
- И аз съм от юга, но живея в Болоня. Казвам се Дарио.
- А аз - Рита. Приятно ми е!
- Рита е съкратено име. От какво?
- От Маргарита.
-  Маргарита. – повтори той. – И ние го имаме това имеобаче при нас е Маргерита…Знаеш ли? Не обичам да говоря на английски! По-добре е да говорим на италиански или на български.
- Само, че аз не знам италиански, а ти – български! – засмя се тя.  – Но мога да те науча  на български. Аз съм учителка.
- И аз съм учител! Какво преподаваш?
- Български език? А ти?
- История. Но не съм редовен учител. Все работя по заместване.
Тя хвърли око към екрана и с изненада установи, че бяха пуснали един от любимите й романтични филми – „Ваканцията“.
- О, обичам този филм! – възкликна тя.
- Гледала ли си го?
- Много пъти!
- За какво става дума?
- Ето тези двете жени си разменят домовете, защото и двете са разочаровани от любовните си връзки. Едната е англичанка, а другата – американка. Разменят си домовете за Коледа и там без да очакват и двете срещат истинската любов.
- В живота не става така! – заяви Дарио.
- Не, не става така! – потвърди Рита.
- Такава любов има само по филмите. – заключи той.
Тя се съгласи с него. Обичаше тези романтични истории, но животът много ясно й беше показал, че на обикновените хора тук, в реалността, подобни неща не им се случват.
Продължиха да говорят на различни теми. Дарио й разказа за своята двуседмична ваканция в България. Дошъл с тези две приятелки. Едната била илюстратор и аниматор, а  другата работела в социален дом и се грижела за деца с различни проблеми. Рита беше сигурна, че двете жени слушат разговора им. Не знаеше до колко говорят английски. По някое време само се провикнаха:
- Дарио, заспивай!
Но тъй като той не им обърна никакво внимание,  те повече не се обадиха.
Италианецът й каза, че първата седмица били в София и решили втората да прекарат във Варна. За съжаление, бяха уцелили дъждовна и мрачна седмица. А морският град замира при лошо време, обезлюдава се и става пуст, дори през летния сезон. Така че впечатленията на Дарио за града бяха за спокоен, даже скучен град.
- Скоро ще започне филмовият фестивал. – каза тя.
- Така ли? Кога?
- В края на седмицата. Казва се „Любовта е лудост“.
- Не знаех, че има. Но ние утре летим за Италия.
- Ясно, може би следващия път.
Загледаха се във филма. Да си чужденец и да пътуваш в български автобус сигурно в много странно. Филмите, които пускат са без звук и със субтитри на български!
- Странно е! – каза Дарио. – Нищо не разбирам. Какво става?
- Ами… това е бившият на англичанката (Кейт Уинслет). Той обяви пред всички колеги, че се жени за друга, но същевременно не спира да й се обажда, а тя е влюбена в него.
- Те ли говорят толкова бързо, или ти знаеш филма?
- Нали ти казах, че ми е любим! – засмя се тя. – Гледала съм го много пъти!
- Ааа, добре – усмихна се той.
- Той ще те вземе ли? – Попита Дарио, като видя, че жената до него пише на мъжа от телефона си.
- Да, или поне така каза.
Продължиха да пътуват в мълчание. Тя и той гледаха през прозореца в тъмнината. След известно време той пак проговори:
- Когато пътувахме към Варна, имаше гъста мъгла и аз нищо не видях от пейзажа.
- През деня ли пътувахте? – попита тя.
- Да, но мъглата беше толкова гъста, че нищо не се виждаше. Освен това бях до прозореца, а до мен - мнооого дебела жена! И през цялото време пътувах ето така свит – показа той и се сгърчи.
Тя се усмихна на жеста му и си помисли, че сега доста се беше разположил. За компенсация.
- И сега пак нищо не виждам! Къде сме? В гората ли?
От фаровете на автобуса се виждаше само гора и нищо друго.
- В гората сме, но няма вълци! Спокойно! – пошегува се тя.
Той я погледна въпросително и се разсмя.
- Защо казваш, че няма вълци?
- Това е шега! Преди два дни с приятели решихме да ходим на концерт на плажа, но объркахме пътя. Но с нас бяха и техните малки деца и за да не се страхуват им казах, че няма вълци! И сега на теб! Няма вълци!
Засмяха се. Автобусът беше притихнал, но Дарио и Рита не спираха да говорят и да се смеят.
- Трябва да поспиш – каза той.
- Ти също.
- На мен ми стигат и пет часа сън – заяви той. – Спя малко и след това съм свеж!
- Браво на теб! А аз не мога да заспивам лесно и след това трудно ставам.
Отново замълчаха. Но не спяха. Изведнъж Дарио взе ръката й в своята – съвсем спонтанно.
- Колко е малка! – възкликна все така спонтанно мъжа.
Тя не каза нищо, само се усмихна. Той пусна ръката й.
- Не бива. Ти отиваш при друг…
- Няма проблем – каза тя и сграбчи ръката му. Той обаче я издърпа. А тя съжали за прибързаността.
Какво правеше наистина! Нали отиваше да се срещне с онзи мъж!
Продължиха пътуването. Не след дълго стигнаха Велико Търново, а там автобусът спираше за кратка почивка. Дарио каза, че слиза до тоалетна. Тя също.
Слязоха и се наредиха на дългата опашка пред тоалетните. Дарио веднага предложи монети за тоалетната, но тя отказа – имаше монети.
 След почивката двамата спътници спряха да си говорят. И двамата се опитваха да заспят, но въобще не им се получаваше. Дарио от време на време прошепваше:
- Ти трябва да спиш.
Но самият той не заспиваше. Рита беше обърнала лице на другата страна и стоеше със затворени очи, но по някакъв тайнствен начин той усещаше, че тя не спи.
В един момент италианецът нежно помилва по ръката  жената до себе си. Докосваше малката ръка едва все едно я галеше с перце. Тя се опитваше да не отвръща на милувката, стремеше се да стои абсолютно неподвижно, но той разбираше, че тя не спи. Продължаваше да гали съвсем леко ръката й. Рита се разтапяше от удоволствие. Никой не беше правил това с ръката й преди. Вече не можеше да се въздържа и уж случайно наместваше ръката си в неговата. След малко се обърна към него и сложи глава на рамото му. Дарио беше толкова силен, тя усещаше мускулите му с цялото си същество. Изведнъж мъжът се изправи и я целуна и отново каза:
- Трябва да поспиш.
Тя отново не отговори.  Вече навлизаха в София. Жената не искаше изобщо да слиза, не искаше това пътуване да свършва. Съвсем беше забравила за мъжа, с когото щеше да се срещне. Сети се, че трябва да му звънне, за да я посрещне. Направи го.

Пристигнаха в София.Рита беше най-обърканият човек в онази сутрин. Не знаеше какво да прави. Ясно осъзнаваше, че никога повече няма да види Дарио, но и разбираше още нещо. Дарио се появи, за да разбере, че не трябва да прави грешката да свързва с мъжа от интернет. Дарио беше подаръкът – смисълът.
- До скоро – каза Дарио.
- Да, до скоро. – отвърна с тъжна усмивка Рита.
Слязоха от автобуса. Рита си купи билет за връщане.



Есенна поезия